1. АНТИЧНО СЕЛИЩЕ

Преданията, случайните археологически находки и книгата на Никола Станев разкриват, че на един километър източно от Церова кория, около Радомирското дере, е съществувало от древни времена тракийско селище. Какво е било първоначалното му име, не е известно. Преди кооперирането на земята в тази местност частните стопани са изоравали в нивите си бронзови, глинени, медни, сребърни, златни и керамични предмети. Източно от Радомирското дере, в местността Пашовото, през 1973 година Стефан Асенов Илиев с трактор изорава три големи и три по-малки пещи и около тях сгурия, дървени въглища, останки от бронзови и железни оръдия на труда и оръжия — ножове, мечове и други полуразрушени предмети, което показва, че там е имало производство на оръдия на труда и оръжия. Същият тракторист малко по на юг, над северния бряг на сегашния язовир, изорава още три пещи и около тях разрушена керамика.¹ Тези случайни находки са доказателство, че там е имало тракийско селище.
 Тракийските селища в Търново и Търновския край датират по-късно — бронзовата и желязната епоха. От писмените източници е известно, че Търновският край е населявани от тракийските племена УЗДИЦЕНЗИ и КРОБИЗИ. Късната желязна епоха е известна с гръцката колонизация по черноморското крайбрежие и елинизма. Тракийският поселищен хемус от края на бронзовата и желязна епоха се характеризира с два вида основни типа селища — укрепени и неукрепени. Това е времето на разположение на първобитнообщинния строй.² От случайните археологически находки може да се предполага, че селището е от късния период на желязната епоха. Няма данни да са разкрити останки от жилища, изградени с плет и мазани с глина, каквито има през ранната тракийска епоха. Местността е обходена от специалиста археолози и са открити фрагменти от тракийска керамика, римска лакова керамика, части от строителна керамика (тухли, тегули, ибрици³), които подкрепят тезата за съществуване на тракийското селище. А изораните пещи и полуразрушените около тях бронзови, железни и керамични предмета подсказват, че населението освен със земеделие и скотовъдство се е занимавало със занаятчийска дейност, металолеене и керамично производство.
 Селото съществува и през периода на римското владичество. Римската експанзия в българските земи започва през 80-те години на I в. пр. н. е. Рим завладява Тракия и Мизия и в 48 година достига до река Дунав. Мизия е определена за императорска провинция под властта на управител с ранг на консул. Тя обхваща Сърбия и днешна Северна България до Черно море. По стратегически съображения в 86 година е разделена на Горна и Долна Мизия. Долна Мизия обхваща приблизително сегашната Северна България. Тя се развива като романизирана провинция, чиито селища са с ранг на колонии, муниципии и викоси. Те са обхванати от римската административна система. Официалният език е латинският.⁴
 Тракийското селище в нашето землище през време на римската епоха се разширява на запад. То обхваща естествената могила, която се издига между Радомирското дере и извора ЧУЧУРА на площ от 400—500 метра в диаметър. В тази местност са разкривани основи на жилища, римски монети, долнуми, глинени тръби за водоснабдяване. Допреди колективизацията на земята на върха на могилата съществуват дебели зидове от сгради и около тях глинени съдове, тухли и гробове. От това място като на длан се вижда цялата котловина — от Страната до възвишенията на Стара планина, горният Еленски проход и проходът Клисурата за Драгижево. В тази местност през 1940 година Стойчо Братоев открива колона с латински надпис (47 см дълга и 43 см широка). Тогавашният кмет на селото Ради Балабански съставя комисия, в която вземат участие учителите Йордан Попов, Ради Пиперков и Никола Станев, историк от Велико Търново. Те оглеждат на място колоната и установяват, че надписът е латински.⁵ Сега тя се намира в двора на нейния откривател. Поради това, че не е съхранявана добре, надписите на нея са почти заличени.
 По-късно, през 1972 година, Костадин Арабаджиев намира в същата местност база на колона, която се намира в двора му. В процеса на издирвателската работа открихме нова колона, дълга 1,70 м и широка 35 см в диаметър, със следи от надписи от горе до долу, които не могат да се разчетат. От събраните сведения се установи, че тази колона, заедно с още четири такива колони, са докарани от Радомир и поставени в основите на старото училище при строителството му през 1873 година. Всички те са били изписани от горе до долу, но за да ги направят гладки, селяните ги шлайфали с друг камък и по този начин унищожили написаното⁶. Тези находки подкрепят преданието, че на върха на Радомирската могила е имало римска пътна станция⁷ (може би и други обществени сгради), която е имала предназначението да обслужва римския път, минаващ оттук.
 Римската власт още при завладяването на провинциите започва да прокарва пътища за по-бързо придвижване на военните части. Освен главния римски път Сингидунум (Белград) — Константинопол, император Тиберий (14—31 год.) построява система погранични укрепления — дунавски Лимес, покрай река Дунав. За да ги свърже с главния път, в 238 година прокарва напречни пътища през Балкана. Един от тях е минавал през нашето селище. Той е идвал от Беломорието през Кабиле (Ямбол), Твърдишкия проход, горния Еленски проход при Капиновския манастир, през селото, клисурата и оттам — за Никополис ад Иструм⁸, който като център на Долна Мизия е оказал влияние за развитието на селището⁹. От историята е известно, че броят на римските граждани и на романизираното население се увеличава чрез войската по цялата територия на Северна България. Особено през II в. римски те граждани и романизираните лица проникват по долините на реките във вътрешността, където се заселват¹⁰. Чрез римския път те достигат и до това селище и стават носители на римско-елинистичната култура. В една песен, която се е пеела в селото, се казва: „Зажени се Дъвой Латинеца“, която показва, че в селото са живели латини.¹¹
 След образуването на българската държава 681 година в нашите земи преобладава затвореното натурално стопанство. Оскъдни са сведенията от това време за материалния и духовния живот в Търновския край, в това число и за нашето селище.