1. ХАЙДУШКО ДВИЖЕНИЕ

През първото столетие на османското робство българският народ, потиснат икономически, обезправен политически, лишен от всякаква възможност за развитие, се стреми да отхвърли турската феодална система. Израз на тази борба е хайдушкото движение. То се движи от личната омраза и отмъщение против турските угнетители и техните помагачи — българските чорбаджии.
 Появата на хайдушкото движение в Търновския край се отбелязва още след установяването на турското владичество. Хайдушките дружини ходят по планините, край кръстопътища и села, разузнават кои са народните мъчители, какви насилия и грабежи вършат, кого и как са обезчестили и отмъщават на народните изедници.
 Преданията и народните песни говорят, че в Церова кория е имало хайдути още след първото разоряване на селото. Една от старите хайдушки песни разказва, че от едно семейство излизат девет братя хайдути:

Мама Драгану думаше:
Не ходи, синко Драгане,
на Вълканини седенки,
че хубава Вълкана си има
дор девет братя — хайдути
и теб ще хайдутин направят.

 Друга песен разказва как пострадалото мъжко население денем се укрива, а нощем ходи да отмъщава на поробителя.

Болен лежи юнак Георги,
деня лежи, нощя ходи
да се бие с душмани,
нощя ходи, турци коли¹.

 Много са преданията за хайдути-закрилници, който обикалят този край и отмъщават за издевателствата над населението. Най-ранни сведения до наши дни са стигнали за Добри войвода от село Церова кория. Неговите родители са родени и живеят в старото селище Радомир. След разоряване на селото от османските нашественици цялото семейство се изселва в Еленския балкан. Добри е малко момченце, но не може да забрави родното си село. Когато порасва, решава с цялото си семейство да се завърне в родния си край, като взема със себе си сестрите и братята си. Когато стига Радомир, пред него се разкрива страшна картина — селото разорено, опожарено и жителите му изселени. Тогава той се заклева да стане хайдутин и да отмъсти на турските изедници. Заселва се в махала Кадиев чифлик (Церова кория) на мястото, където днес се помещава домът за глухонеми, срещу здравния дом, построява къща и в нея настанява своите братя и сестри. Събира от селото 12 души хайдути. Една нощ ги извежда по високия баир Страната, недалеч от селото, над местността Клунек. Там те се заклеват да отмъщават за турските издевателства над българското население. Но не се заклеват в сабя и пушка, защото ги считат за студено желязо, а решават в човешка кръв да се закълнат, като първия, когото срещнат, да го убият, та от кръв да не се страхуват.
 войвода е имал сестра Рада, която много е милеела за него. Една заран тя става рано и тръгва да занесе на брат си топла пита, сирене и манджа в армага. Върви по пътя и все се оглежда. Като стига местността Клунек, пред нея се изправя високият баир и тя сяда да си почине. От гъстите храсти излизат Добревите хайдути и се нахвърлят на Рада, нея курбан да сторят за хайдушката клетва, но като виждат, че е сестрата на войводата, назад се повръщат и казват на Добри, че това е неговата мила сестричка. А Добри им отговаря: това е първият човек, когото срещнахме и на нея е бил късметът курбан да стане на нашата хайдушка клетва. Хайдутите убиват Рада и я заравят на това място, като на гроба й поставят голям камък, който и досега стърчи. Оттогава тази местност се нарича Радин гроб.
 Добри войвода и неговата дружина са страшилище за турците в този край. Тяхното убежище е било в гората Драката, която се е намирала в близост до прохода Клисурата към с. Драгижево. В тази клисура Добревата дружина завардва и убива турците, ограбва турската хазна и раздава парите на поробеното население от Церова кория. Според преданието Добревата дружина хайдутува цели 20 години и е страшилище за турците².
 В този край хайдутуват Стоян и Мирчо войвода от Търново. Стояновата майка Мара, заедно с мъжа си, участвува във Второто търновско въстание в 1686 година. При потушаването на въстанието мъжът й загива. Непримирима с робството, Мара продължава да се бори срещу поробителя, като участвува в подготовката на ново въстание в 1700 година заедно със сина си Стоян. Въстаническата дружина е разкрита в манастира „Петър и Павел“ в Лясковец, подгонена и разбита в Габровския балкан. Мара остава жива и се придвижва към Търново, като се укрива в една колиба близо до града. Тя е разкрита и обесена от турците на една върба край река Янтра. Тогава нейният син Стоян става хайдутин³.
 Около Церова кория най-много обикаля Стоян войвода. Той хайдутува девет години и е войвода на 70 юнаци дружина. Турската власт от Търново много пъти пуска потери, завардва проходите към Балкана, но Стоян е неуловим. Той често минава през селото за прохода към Драгижево и обратно за Горния Еленски проход. Веднъж, когато турците го търсят под дърво и камък, той минава с дружината си през селото. По този случай се пее песента:

Като през село премина,
китки Стояну хвърляха
и на Стояну думаха:
— Не ходи, Стояне, в Търново,
в Търново града голяма,
Стояне, ще те уловят.

 Изстрадалото население милее за своя закрилник, но се намират и предатели, на които войводата жестоко се е отплащал. Песента по-нататък казва, че един от предателите е заловен от хайдутите и за наказание го хвърлят в буен огън и Стоян му казва:

Горете, та че помнете,
как ми в Търново ходите,
в Търново града голяма,
че си Стояна издавате,
Стояна млада войвода⁴.

 Запазени са спомени и предания за друг хайдутин — Вълчан войвода. Той хайдутува от 1766 година и обикаля Търновския и Габровския край. Завардва проходите и не дава „птиче да прехвръкне“. Има предание, че в Клисурата, прохода към Драгижево, обира турската хазна и раздава златото на бедното население от селото⁵.
 В началото на XIX век е известен Бойчо войвода от Търново. Хайдутува 27 години по Стара планина и пази селата в котловината от турските издевателства. Известен е също Христо Сарандето от Команлъка⁶. Него легенди и предания го въздигат като неуловим закрилник на населението от околните села.
 Един от най-известните хайдути, закрилник на поробения народ от Търновския край, е Филип Тотю, който отмъщава не само на поробителите за издевателствата над раята, а и на българските чорбаджии, които ограбват бедното население. Той често слиза в Капиновския балкан и спохожда околните села. В Церова кория е имал ятаци — Стоян Димитров Ръжлев и Велика Иванова — Чуна. При Стоян е отсядал през зимните дни, когато се налага по-дълго време да се укрива и когато Балканът е затрупан с преспи. А Велика е една от най-смелите ятачки на четата му. Тя е родена в Кованлъка в 1840 година. Останала рано сираче, тя пасе чорбаджийския добитък около реката, в близост до Капиновския балкан. Тук четата я открива и привлича за тяхна снабдителка с храна и тютюн. Омъжва се в Кованлъка, мъжът й почива и тя остава с три деца — Рада, Ивана и Елена. Омъжва се втори път в Церова кория за Иван Станев и живее в западния край на селото, към Кованлъка. Вторият й мъж заминава за градина и там почива. И тя продължава да бъде пак ятачка на четата на Филип Тотю. Той споделя своите тайни и несполуки с нея. Веднъж, това било през 1866 година, отива при нея и й съобщава, че дълго ще отсъствува, а в гората Перенея, зад местността Орехчето, има заровен кюп със злато. Ако чуе, че е загинал, да иде да го вземе, ако нищо не чуе, да не бута златото. Минава много време и той не се завръща. Тогава тя отива и взема част от златото. Обаче Филип Тотю се завръща и вижда, че е вземано от него. Отива в нейния дом и похлопва. Никой не се обажда. Когато натиска да изкърти вратата, тя отваря. Той я пита за то е взела златото, след като не е чула, че е загинал. Тя посочва трите спящи деца и казва: „Гладни ли да мрат?“ Филип Тотю й казва: „Това те спаси“ — и заминава. Велика Иванова — Чуна продължава да бъде ятачка на четата до 1877 година — Освобождението⁷.
 През периода, когато Филип Тотю е идвал по нашия край, чорбаджийското съсловие в селото е забогатяло за сметка на бедните селяни. Някои от тях в стремежа си за забогатяване стават по-опасни и от турците. По-големите лихвари-чорбаджии са в съюз със Стефан Карагьозов от Търново, промишленик и лихвар, обвързан с турската власт. Те взаимно се поддържат, като чрез лихварство и подкупи ограбват селската беднотия. Филип Тотю често се намесва в защита на бедните селяни и ратаи. Известен е случаят, изнесен от Киро Тулешков, за един чорбаджия-лихвар (не му сочи името) от Церова кория, който се съюзява със Стефан Карагьозов срещу беден селянин от селото. Чорбаджията дава на селяните пари на заем с висока лихва, която нарича „кирия“ — на ден попара на грош. Селяните писнали кански от него. Един младеж, който искал да се ожени през зимата, заел пари от чорбаджията — 3000 гроша. През пролетта заминава за градина в Румъния. Като си направил сметката, че всички пари, които ще спечели, трябва да даде на чорбаджията за лихва, решава да прати на жена си 2000 гроша да ги даде на чорбаджията. Когато жената отива да стори това, чорбаджията казва, че мъжът й дължи 6000 гроша. И понеже не му ги издължава, затваря жената в къщата си. Баща й отива в Търново да се оплаче от чорбаджията, но се намесва Стефан Карагьозов, та и бащата също е затворен. За тази услуга Стефан Карагьозов взема от чорбаджията 2000 турски лири, уж на заем, но не му дава разписка. След три дни изпраща в селото човек да иска срещу запис още 2000 турски лири. Така чорбаджията, в съюз с търновския богаташ2, ограбва бедното селско момче. Селяните търсят помощта на Филип Тотю и той се отзовава. Една нощ войводата напада къщата на чорбаджията и влиза вътре. Когато го улавя, го моли доброволно да си даде пари те. Чорбаджията го завежда в стаята и му посочва около
 40 000 турски бешлици в един сандък. Филип Тотю поисква злато и записите, които лихварят взема от селяните. Чорбаджията упорствувал, но когато вижда пиростията, светнала на огъня, той дава записите и около 500 лири и казва, че няма повече, защото ги е дал на Стефан Карагьозов. Филип Тотю се задоволява с това, защото намира записа на Стефан Карагьозов. След като разглежда записи те на селяните, Филип Тотю ги хвърля в огъня. Чорбаджията се развиква: „Недей, това са записи за един милион гроша!“ Филип Тотю му казва: „Аз ги горя, за да отърва селяните-сиромаси от твоите ръце“. Връща му записа на Стефан Карагьозов и му казва да си иска от него парите, защото Карагьозов е по-лош от чорбаджиите и от потурнаците-турци. Освобождава жената и напуска селото.
 Омразата на селяните към чорбаджиите е огромна. Всички съседи разбират и чуват, че Филип Тотю с четата си е нападнал чорбаджията-лихварин, но нито един не се притичва на помощ. Брат му също чува, но и той не отива⁸.
 Голямо е уважението, любовта и надеждата на селската беднотия към Филип Тотю. Те търсят от него материална и морална помощ. Друг селянин, ограбен от чорбаджиите, отива в гората и иска от Филип Тотю 1000 гроша, за да си купи волове, и той му дава⁹.
 Известен е в село и случаят с ратая на Ради Джигълов — Стойчо Михалев, предаден от чорбаджията си на турските власти заради това, че си позволява да вземе от златото на своя чорбаджия, който също го е придобил по съмнителен начин. Филип Тотю се разправя жестоко със селския чорбаджия заради неговия ортаклък с турците. А ратаят Стойчо избягва с четата на Филип Тотю, като със себе си повежда своя приятел Филип Панайотов, ратай на поп Никола¹⁰.
 Хайдушкото движение се движи от лична омраза против турските угнетители и техните помагачи — българските чорбаджии. По своето съдържание то е политическо. В него се добива бойният опит и подем в националноосвободителното движение, в което вземат участие редица борци за свобода и от Церова кория.