2. ЧЕТНИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ

Може да свалите книгата на Цанка Съчкова
„Из миналото на Церова кория“
в електронен вариант

2. ЧЕТНИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ

През годините на османското владичество населението от Търновския край запазва борческите традиции на българския народ и се превръща в център на въстания и борби срещу поробителя. През XIX век населението от този край активно се включва в националноосвободителните борби. Причините за това се крият преди всичко в икономическото развитие на района, в зараждането на българската буржоазия, която става носител на националноосвободителните идеи и търси възможност за отхвърляне на робството.
 Стопанските връзки на младата българска буржоазия с гръцката довеждат до стремеж към овладяване на гръцката култура и изтънченост, към необходимостта за обща борба против османското робство. Това са едни от важните предпоставки населението от Търновско да се включи в освободителната борба на гръцкия народ и активно да участвува в изграждането на конспиративната организация „Филики етерия“ — 1821 година. Търново се превръща в център на съзаклятието. Съзаклятнически комитета са изградени във всички градове и в по-големите села. Главен организатор на съзаклятническия комитет в Търново е гръцкият митрополит Йоанакий, с членове първите граждани Христо Параскева, Петко Катранджиев, Костадин Сурвачкин и Христо Гайтанджиев11.
 В Церова кория по-богатите чорбаджии, особено тези, които се занимават с търговия, са поддържали идеята за обединение на силите с гръцката буржоазия против османските поробители. Но най-влиятелните личности за това време в селото хаджи Пано и хаджи Нафталим се обявяват против всякакви бунтове срещу турската власт. Освен това те познават добре лукавството на гърците и затова не позволяват да се създаде съзаклятнически комитет. Но в избухналото въстание във Влашко, ръководено от Александър Ипсиланти, участвуват и церовокорийчани, които работят като градинари там. Вероятно те са повече на брой, но в списъците на прехвърлилите се в Румъния след погрома на въстанието заедно с другите емигранти е записано името на Атанас Тодоров от Голям Чифлик, Търновско. Голям чифлик — това е Церова кория.
 Въпреки влиянието на чорбаджийското съсловие в селото, което потиска всяка искрица на бунт, по-късно някои от по-бедните градинари в Сърбия и Румъния участвуват в националните освободителни борби. Средствата за подготовка на чети и за поддръжка на Първа и Втора българска легия дават по-богатите газди от селото като Недю Кандиларов, Георги Моянов и Цоню Караджата12.
 Един от първите опити за вдигане на въстание е Велчовата завера през 1835 година. Станалите събития в близкия до селото Плаковски манастир „Св. Илия“ повдигат патриотичния дух на населението. Според преданието в Заверата има съзаклятници и от Церова кория, но тогавашният игумен на Капиновския манастир Нафталим не участвува в Заверата, защото по това време той възстановява манастира и църквата в Церова кория. Той оказва влияние на чорбаджийското съсловие и на цялото население, като го включва в строителството на църквата и му попречва да участвува в заверата13.
 Двата неуспешни опита за вдигане на населението от Търновско на въстание — през 1821 и 1829 година, и неуспехът на Велчовата завера не прекъсват свободолюбивите стремежи на населението от този край.
 По време на Кримската война (1853 — 1856 година) надеждата за освобождението на българския народ от Русия отново възпламенява. Тя подтиква населението за подготовка на ново въстание в Търновско. През 1856 година в града идва Никола Филиповски (дядо Никола) като шивач на европейски дрехи. Той е участвувал в Браилските бунтове през 40-те години и е непримирим с турското робство. Започва агитация в Лясковец, Горна Оряховица, Елена, Трявна и Габрово и в по-големите села около Търново, в това число и в Церова кория. На съзаклятниците от търновските села се разчита много, защото те са по-близо до Търново, а се е готвело нападение на казармата, с оглед да се вземе оръжие за въстаниците.
 В подготовката на въстанието Никола Филиповски е подпомогнат от Никола Козлев, Кънчо Кесаров и Петко Рачев Славейков, който преди това е бил учител в селото и има връзки с церовокорийчани. Подготовка за въстанието се извършва и в Церова кория. Хаджи Стоян е член на революционния комитет. Неговият съдружник, продавач в бакалския му дюкян, Стоянко Джуров от Елена, се готви за байрактар на Капитанниколовото въстание. Той е в центъра на подготовката в селото. Под негово ръководство в мазите и на сайваните в старата Хаджистоянова къща до късни нощи млади селски момчета леят куршуми и правят фишеци14.
 Въстанието е определено за 15 август 1856 година, но в решителния момент либералната буржоазия в Търново и чорбаджийството изменят. Но все пак капитан Никола успява да сформира чета от 13 души с надежда, че по пътя ще се присъединят нови въстаници. Тя тръгва от Петропавловския манастир в Лясковец за Капиновския манастир „Св. Никола“. Преминавайки край Церова кория, те разчитат, както е било уговорено, от селото да излязат най-малко 30 въстаници. Но хаджи Стоян, като всички чорбаджии, изменя на делото. Той не пуска подготвените четници да излязат и сам не излиза, както е било уговорено. Изпраща своя слуга Иван да каже, че въстаници от селото няма да излязат и да ги заведе до Капиновския манастир. Стоянко Джуров, възмутен от това, напуска селото и се укрива. В Капиновския манастир се прави списък на въстаниците, в който липсва неговото име. Но турски те власти знаят за ръководната му роля в подготовката на въстанието в селото и го търсят. След като не го откриват, арестуват и затварят една седмица хаджи Стоян в Търново15.
 Така чорбаджиите в селото спират бедните момчета да участвуват във въстанието на капитан дядо Никола. Те стават пречка за участието на церовокорийчани в Хаджиставревата буна в 1867 година, в която се записват 70 души от търновските села и около 8 души съзаклятници от Церова кория.
 За отбелязване е, че всички в селото, които по-късно участвуват в чети и въстания, крият имената си, произхода и родното си село. Някои от тях се записват под чуждо име. Причината за това явление е огромното влияние на чорбаджийското съсловие, което, за да запази своето богатство, в повечето случаи се обявява против заговори и бунтове срещу турската власт. С години е насаждано убеждението, че този, който се занимава с комитаджилък, е „нехранимайко“. Затова непримиримите с робството селски момчета укриват своето участие в националноосвободителните борби. Тези от тях, който загиват в борбата, са считани за безследно изчезнали или за удавени.
 Така в четата на Филип Тотю в 1867 година от Церова кория участвуват безследно изчезналият ратай на поп Никола — Филип Панайотов, и ратаят на Ради Жигълов — Стойчо Михайлов, който след предателството на своя чорбаджия избягва от турския арест в Търново. Заедно с четата на 17 май 1867 година те преминават Дунава при Свищов със задача да наблюдават подготвен ли е народът за вдигане на въстание. Разкрити при село Върбовка, четниците водят голямо сражение с многочислена потеря и остават живи само 12 души. В този бой при гората Пустия е заловен Стойчо Михайлов и зверски заклан от тур ците. А Филип Панайотов остава жив, завръща се в родното си село и оттам заминава в Русия на градина16. (Приложение № 1)
 Друг човек, който се водел в селото за безследно изчезнал, е Пенчо Иванов Досев — баща на Иларион Неврокопски. По време на Кримската война в 1853—1856 година той изчезва безследно. По сведение на церовокорийски градинари той участвувал в доброволческите отряди на руската армия. След войната пет години не се обадил на семейството си. Жена му се омъжва втори път за Станю Манев и преражда син Тодоран. Но в село се знаело, че е жив и че не се връща, защото жена му се омъжила. Той се отдава на революционна дейност17.
 Тези сведения се потвърждават в книгата на Михаил Греков „Спомени“. В нея той пише: „Пенчо Иванов Досев и Георги Чернев, неизвестно от къде са, са участвували във Втората българска легия — 1868 година. След разпускане на легията Георги Чернев заминава за Румъния, където се записал в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и загинал в сраженията. А Пенчо Досев останал в Сърбия на градина и участвувал като доброволец в Сръбско-Турската война в 1876 година, тежко ранен в бой загинал от раните си18.
 Във Втората българска легия са участвували 120 души, от тях 80 българи и около 40 от други националности. Михаил Греков поименно е записал имената на 68 българи, дванадесет от тях остават с неизвестни имена. Освен това в сръбските отряди имало и други българи-градинари, работници. Стоян Атанасов Ръжлев и Димитър Стоянов са от неизвестните.
 Димитър Стоянов Братоев е роден през 1838 година в Церова кория (Кадиев чифлик), Търновско. Баща му Стоян Братоев бил градинар. Димитър завършва основното си образование в родното си село при Никола Златарски и Пею Попстоянов. В училище се отличавал с буден ум и затова баща му решил да го учи за духовник. Няколко години е послушник в Капиновския манастир и учи р тамошното училище. Многочисленото семейство от трима синове и четири дъщери затруднява бащата да ги издържа и затова през 1861 година той го взема със себе си на градина в Сърбия, да спечели пари и да продължи образованието си в Белградското богословско училище20.
 В това време в Сърбия се събира елитът на българската емиграция, който под ръководството на Георги Стойков Раковски създава Първата българска легия. Димитър Стоянов попада в средата на революционно настроените български младежи. Към Богословското училище, в което учи Димитър, има изграден кръжок от български ученици с ръководител Никола Първанов. След разпускане на легията в края на март 1868 година, по препоръка на Георги С. Раковски, кръжокът се премества в къщата на Магдалена Станкович, която наричат българската майка. Освен ученици тук идват българи-градинари, лекари, духовници. Вероятно този кръжок е посещавал и Димитър Стоянов. Тук той се запознава с Васил Левски, който по-късно идва в родната му къща в Церова кория21.
 През 1867 година, когато се формира Втората българска легия, Димитър Стоянов вече е завършил Богословското училище. Но духовническият живот не привлича будната му натура. По примера на Васил Левски той решава да хвърли расото и да тръгне по пътя на революционната борба. Тогава влиза в редовете на легията. След разпускането на 29 март 1868 година той напуска Сърбия и в началото на април се завръща в селото. Престоява няколко

дни и отново заминава, но този път за Румъния, където бърза да се присъедини към другарите си от легията22.

 В Румъния по това време Хаджи Димитър и Стефан Караджа усилено подготвят чета, която да премине в България. На 6 юли 1868 година при село Петрошан, при устието на река Янтра, с гемия преминават Дунава и се отправят

към Стара планина. Димитър изминал бойния път на четата от битката при Караисен до Бузлуджа. На 10 юли останалите живи 30 въстаници, начело с Хаджи Димитър, са обградени от многобройна турска войска и башибозук и в неравен бой загиват почти всички, между тях е и Димитър Стоянов23.
 Димитър Стоянов загива на 30-годишна възраст, в която човек вече е определил своя житейски път и оформил своя мироглед. Затова, преди да напусне Сърбия, той събира своите вещи — книги, архиви и ги предава на близък другар с молба, ако загине, да ги предаде на неговите родители. Пакетът е донесен в Церова кория през 1872 година. По това време в селото се знае, че се е удавил в Дунава. Архивата му се пазела дълги години на тавана на родната му къща, но по-късно била унищожена. Запазени са само две богословни книги — „Псалтир“ и „Часослов“. На вътрешната страница на първата е написано: „Този Псалтир е на Димитър Стоянов“. Може да се приеме, че надписът е негов. След това с червено мастило и с друг почерк пише: „Този Псалтир е от книгите на Димитър Стоянов. 1872 година, март 26 ден, Церова кория“. Има и друг надпис на сръбски език: „На Дмитрий Стоянович Братоев от село Церова кория, Търновски окръг, България“. Има и други надписи, но не негови24.
 Втората книга е „Часослов“. На две страници има ръкописи с наслов „Митю Стоянов“. На една страница „Пенчю Пенчев Перев“ и на една страница по средата на книгата е написано „Сбогом“25.
 За Димитър Стоянов в съществуващата литература за Втората българска легия и за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа не е писано почти нищо. Само в списъците на четниците, дадени от Христо Македончето и Захари Стоянов и на паметника на връх Бузлуджа, е записано името му под № 10126.
 С четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа завършва четническият период в националноосвободителното ни движение.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Scroll to Top