5. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ЦЕРОВА КОРИЯ 28 ЮНИ (10 ЮЛИ) 1877 ГОДИНА

Може да свалите книгата на Цанка Съчкова
„Из миналото на Церова кория“
в електронен вариант

5. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ЦЕРОВА КОРИЯ 28 ЮНИ (10 ЮЛИ) 1877 ГОДИНА

Още при сформирането на българското опълчение в Кишинев трима градинари от Церова кория напускат градините си около Букурещ и се записват доброволци. Пръв постъпва в опълчението Иван Матеев, записан на 6 май 1877 година в IV дружина, V рота. Той бил едва на 20 години, но вече бил участвувал в Сръбско-турската война в 1876 година. Като опълченец се сражава до края на войната. Няколко дни след него, на 10 май 1877 година, брат му Тодор Матеев — на 18 години, влиза в опълчението, но заболява тежко и умира. На 2 август 1877 година се записва Петко Иванов, на 21 години, в IV дружина, I рота и участвува във войната до 27 юни 1878 година49.
 След освобождението на Търново населението на Церова кория с нетърпение очаква и се готви да посрещне руската армия-освободителка. Във всеки дом се определя място за подслон на изморените руски войници. Събират се дрехи, храна и напитки и се подготвя тържественото им посрещане.
 В плана на руското командуване било предвидено генерал Гурко да продължи настъплението на юг, за да овладее един или два старопланински прохода. Извършено е проучване и е изработена карта от командуването за проходите през Балкана. Един от набелязаните пътища към Южна България е Търново, Капиновският манастир, Елена, Желязна врата и Сливен. Особено внимание се отделя на трите прохода в Еленския балкан. За овладяването на град Елена са отбелязани два възможни пътя. Единият минава през Присово, Фида бей, Капиновския манастир и Йовковци за Елена. Другият минава през Шереметя, Мерданя и Златарица за Елена50. Тези пътища са определени за придвижване на артилерия и тежки превози. Церова кория остава между тях и в плана не е предвидена. Но в хода на подготовката на военните действия се налага за придвижването на руската армия към Елена да се използува един от най-преките пътища, водещ от Горна Оряховица, Драгижево и Церова кория за Капиновския манастир и Елена. По този стар път се движат предимно конница и пехотна войска. За това свидетелствуват спомените на един от водачите на руските войски, Михаил Дачев Саваков от Церова кория, който на първата корица на своята библия е записал: „Аз бях 18-годишен, когато за едно с 5—6 мои другари от село превеждахме нашите освободители по най-прекия познат път, водещ от Горна Оряховица, Драгижево, Церова кория и Капиновския манастир за Елена. Това ние правехме и през зимата при 20 градуса студ и помагахме за снабдяването с храна на руските войски.“51
 В спомените на съвременниците се разказва, че на 28 юни 1877 година една войскова част на Девети хусарски киевски полк, под командуването на поручик Константин Рудановски, идва откъм Драгижево в селото, на път за Елена. Влизането на руските войски става по обяд. Денят е мрачен, мъглив и студен, нещо необикновено за този сезон, а радостта и възторгът на селяните — безкрайни. Посрещането става по най-тържествен начин. Забиват църковните камбани и пред класното училище (старото) се събират първенците на селото — духовници, учители, начело с хаджи Стоян. Всички врати на домовете се отварят и цялото население се отправя натам. Учениците, организирани от даскал Марин Желязков Бъчваров, пеят възрожденски песни. Един малчуган дотичва и съобщава, че руснаците са влезли в селото и се движат по старата чаршия към долната селска чешма. Натам се отправя и насъбралият се народ. Руските войски спират до чешмата да напоят конете си. Към тях се стича много народ. Първом ги срещат с хляб и сол, а след това всеки носел и подавал на изморените войници храна, напитки, тютюн, плодове. Даскал Марин Желязков с пламенно слово приветствувал братушките с „Добре дошли!“ Учениците пеят:

Не щеме ний богатства,
не щеме ний пари,
ний искаме свобода,
човешки правдини.

 Съвременниците по-късно разказват на своите внуци, че този първи ден на свободата в селото се е запомнил с две важни събития: когато войските спрели под долната селска чешма, едно войниче се отделя от тях и започва да оглежда улиците и къщите наоколо. Тогава поручикът го попитал какво гледа, а войничето отговаря: „Аз си спомням, това е моето родно село, тук наблизо е моята родна къща.“ Този войник е бил Матей Кокошков, брат на Петър Кокошков от селото. Баща му още като малък го завежда в Русия на градина и там остава. По време на Освободителната война се записва като доброволец в руската армия и заедно с братята освободители идва да се бие за свободата на отечеството си52.
 Другото, което се помни и досега, това е, че на този ден е била сватбата на Елена Михалева и Иван Тодоров (Дрънколито). Младоженците поканват руските войници, начело с поручика, на сватбата. Войниците клали овце и телета, а българите ги готвели в Казани. Българо-руската дружба била в неописуем възход. Тя се изразила най-вече на общата трапеза, на която се пели руски и български песни, играли се и ръченици и много червено вино се ляло в котлите53.
 На същия ден — 28 юни привечер, откъм Кованлъка към Церова кория се насочва друга войскова част от Осми драгунски астрахански полк, която се натъква наблизо до Кадиевия чифлик на една група укрили се турци, вероятно в сградата на чифлика. Завързала се престрелка. Русите не очаквали тук да срещнат турци и в престрелката двама руски войници — Кукуруза и Данько, били тежки ранени, откарани в Търново и там починали.
 На паметника-пирамида, който се намира на хълма Света гора, пише: „В памят наших войнов 8-ого Драгунского Астраханского полка 1877 г., 28-июня у деревни Кадикьой Кукуруза и Ф. Данъко“54.
 Посрещането и изпращането на руските войски не е било еднократен акт. Оттук минават и за кратко време отсядат части на 42-ри Якутски полк, 23-ти Донски казашки полк, през ноември 1877 г. в селото е разквартирувана една част на 36-ти Орловски пехотен полк на почивка.
 12 юли 1877 година в Търново става тържественото посрещане на княз Николай Николаевич. Архимандрит Стефан хаджи Радков от Церова кория от името на търновската общественост приветствува княза с пламенно слово. По настояване на баща си хаджи Радко и чичо си хаджи Стоян той поканва княза да им гостува в Церова кория55. На 16 юли 1877 година княз Николай Николаевич отвръща на поканата и е скъп гост в Хаджийската къща в Церова кория. Според преданието и спомените приготовленията са големи. За няколко дни се преустройва долницата на Хаджийската къща. Обзаведена е с нови миндерлъци, шарени черги и губери. Направен е нов плочник в двора, градинка и нов калдъръм от моста до къщата, откъдето щял да мине князът. Всички чираци и слугините на хаджи Стоян и хаджи Радко са облечени в .нова българска национална носия.
 Князът пристига в селото, предвождан от архимандрит Стефан хаджи Радков и губернатора на Търново. Посрещането става по най-тържествен начин. Извършва се молебен в църквата, където се стича мало и голямо. След това князът отсяда в Хаджийската къща, където е посрещнат според българската традиция с богата трапеза. За там се отправя от всеки дом по един човек с подаръци за княза. И досега се помни, че едни носели пуйки, други агнета и овце, а хаджи Добри повел теле, което заклал като курбан за княза56. Останал доволен от посрещането, княз Николай Николаевич оставя визитната си картичка, която и досега се пази в архивата на хаджи Стоян57.

 Към началото на ноември 1877 година се определя и резервната Йовковска позиция на 5—6 км от Елена за Търново. Нейното укрепване е извършено от българското население. От Церова кория около 300 души са работили там. Всеки ден от 20 до 30 души са излизали от селото и се отправяли към високото плато на левия бряг на река Веселина, за да копаят окопи (където днес е язовир Йовковци). А други от 20 до 30 души са работили по поддържането на пътя от Капиновския манастир за Търново. През зимата на 1877/1878 година всеки ден от 10 до 15 волски коли от селото са изпълнявали наряд за превозване на храна и боеприпаси на руската армия. По време на боевете за Елена напливът на ранени войници към селото е голям. Болниците в Горна Оряховица и Търново са препълнени. Налага се ранените войници и офицери да се настаняват в селото. Временно Хаджийската и поп Николовата къща стават лазарети. Новата власт организира и първата охрана на селото, защото башибозушките шайки обикалят селата и ограбват всичко, що им падне58.
 По същото време турците подготвяли настъпление срещу Марянската позиция и Елена. Командуването на руските войски взема мерки за укрепване на отбраната. На 20 ноември командирът на 9-а пехотна дивизия генерал-адютант княз Н. И. Святополк-Мирски, минавайки през Церова кория, тържествено е посрещнат от първенците на селото и поканен от хаджи Стоян и хаджи Радко в Хаджийската къща, където нощува59.
 На 21 ноември княз Н. И. Светополк-Мирски тържествено е посрещнат в Елена. Но положението е напрегнато, турците готвят настъпление към града. След падането на Елена на 22 ноември отново в ръцете на турците започва настъплението на турските войски. Седем хиляди черкези завземат Миндя. С ръкопашен бой по улиците няколко пъти Миндя преминава ту в едни, ту в други ръце. Селото е на 8 км от Церова кория и воденето на боевете се вижда. Цялото население излиза на голямата поляна край селото да гледа сражението. Тук идва и губернатора на Търново генерал-майор А. М. Димонтович и вицегубернаторът Марко Балабанов. Идват и много чиновници от Търново с бинокли да следят развитието на военните действие от изхода на които е зависела и съдбата на Търново и околните села. Церова кория се изпълва с бежанци. Населението се готви да се евакуира. Колите стоят натоварени с покъщнина и дрехи. Но развръзката на битката се развива в полза на русите. Саможертвата и героизмът на руските войници побеждават. На помощ идва и четата на Желю войвода60. В нея пет души, начело с Мирчо Пенчев Мирчев (Приложение 1) от Церова кория, се бият срещу турците61. Руската артилерия успява да разбие дългобойните турски оръдия срещу Златарица и Миндя. Турците са принудени да се оттеглят към Еленското дефиле.
 След боевете при Марян и Елена и падането на Плевен и Шипка на 28 ноември 1877 година турците отстъпват към Сливен. Спирането на турското настъпление при Йовковската позиция осуетява намерението им да овладеят Търново. Избягната е опасността военните действия да минат и през Церова кория. В селото настъпва по-спокойна обстановка. Иван Церов, който е учител по това време в селото, пише, че руските офицери проявяват голям интерес към образованието и културата на България. В училището на селото тогава е имало два класа и три отделения, всичко 130 ученици. Русите остават възхитени и учудени как може в едно село да има толкова много ученици. Те посещават уроци и се възхищават от високото ниво на преподаването. Това е било нещо необикновено за руските села по това време.
 Населението на Церова кория подпомага руските войски до пълното освобождаване на отечеството. То запазва прекрасни спомени за руските войни-освободители.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Scroll to Top