3. ПЪРВИТЕ СТОЛЕТИЯ НА ТУРСКОТО РОБСТВО — СЕЛО ЧЕРНОВЕЦ

Османските завоеватели нахлуват в нашите земи през втората половина на XIV в. Съществуващите извори свидетелствуват, че покоряването на Търновския край започва през пролетта на 1393 година, когато султан Баязид обсадил Търново с огромна войска. След тримесечна обсада, на 17 юли 1393 година, пада Търново. Разрушени са неговите дворци и крепости. Около него загиват цветущи български селища. А по-упоритите от тях, които оказват съпротива, са заличени от лицето на земята, за да не бъдат никога вече опора на борческите усилия и освободителни опити²⁵. Сведения за това дава Йосиф Бдински в „Похвално слово за Филотея“. Посетил Търново две години след неговото падане, той с огромна скръб съобщава за турското нашествие, което става причина „за пълното и тежко разоряване на този град заедно с „околните“ (това са селищата около престолния град)²⁶.
 Село Радомир е една от крепостите към подстъпите на Търново, охраняваща прохода. Вероятно в селото е имало войска, която, подкрепена от населението, още преди обсадата на Търново оказва героична съпротива на завоевателя. Затова то е пострадало най-много от всички околни села. Османците, разярени от дързостта и упоритостта на българското население, се нахвърлят жестоко и разрушават селото, избиват първенците и част от мъжкото население, пленяват и отвеждат в робство жени, деца и мъже, а тези, които успяват да избягат, се укриват в горите)²⁷.
 За жестокостите на турските нашественици осем години след падането на престолния град книжовникът Владислав Граматик в разказа си за пренасяне мощите на свети Иван Рилски пише: „Никой не може да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхожда всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и наложи. Напълно запустяха много области и села заедно със своите манастири и божите храмове, унищожени от огън)²⁸.“
 Такава съдба сполетява и Радомир. Селото е разорено, съборена е крепостта и църквата „Св. Троица“, а населението прокудено²⁹. След преминаване на бурята една част от оцелелите жители на селото се завръщат и възстановяват домовете си. Народната памет разказва, че през първите две столетия на робството селото продължава да съществува на същото място. Иван Церов пише, че то е унищожено по-късно при някакво въстание или кърджалийски нападения³⁰. Но в съществуващите турски извори за българската история от средата на XV век Радомир никъде не е отбелязано. Това дава повод да се търси под друго име в списъка на неуточнените, неизвестни села в Търновския вилает.
 В турските извори от средата на XV век са отбелязани две села с името Черновец — Черновец в землището на Лясковец и Черновец — неуточнено)³¹. На друго място в същите извори е записано село Черновец, владение на мириливата: домакинства 45, вдовици…, приход 5737 акчета)³². В турските извори в края на XVI и началото на XVII век на много места се срещат Черновец—Черновча, Черновец—Чертовча, вземат се за едно и също село и се бъркат техните имена³³. Известно е, че между местността Радомир и Церова кория има местност и чешма Черговец и Черговска махала. Някои от старите хора са наричали тази местност и чешмата Черновец. Това дава основание под това име да се търси изчезналото село Радомир. Дали изчезналите села Черновец и Чертовец са едно и също, отговор дава историята на Димо Минев от Лясковец — 1943 година. Той пише)³⁴:
 “Чертовец е било отделно село, което се намирало на изток от Лясковец, в местността Борда край дола на река Чертовица. Сред селото се издигала хубава църква и затова и досега тази местност се нарича Черковището. От тази хубава за времето си църква и селото се натичало Черковец. Поради турските нападения селото се изселило в Лясковец до чертата на селото и оттам носи името си в турските документи Чертовец. До освобождението на България Чертовската махала се брояла отделно от Лясковец, с името БУЗЛУК НАХИЙЕСИ и десятъкът се давал отделно от Лясковец. В навечерието на Освобождението Чертовец е имало 40 къщи и 142 жители. Чертовската махала днес се нарича „Св. Георги“ и напълно е слята с Лясковец. Затова много историци се чудят къде е било местонахождението на Чертовец и го оприличават на Черновец)³⁵.“
 От тези сведения става ясно, че Чертовец в ранния си период се е наричало Черковец, но никога не се е наричало Черновец. Това са две различни села с различни имена. Тъй като турските документи са доста сложни и някъде трудно се разчитат, затова в съществуващите турски извори от средата на XV век са записани две села Черновец, като едното от тях е Чертовец, което едва в XVII век е записано с истинското си име³⁶. Същото важи и за другото село Черновец, което вероятно е Черговец, но поради неяснотата на оригинала при превода има една малка промяна — вместо буквата (г) е записано (н), или вместо Черговец е отбелязано Черновец.
 Тези сведения изясняват, че след падането под турско робство Радомир се води под друго име — ЧЕРНОВЕЦ. Навярно много малко са семействата, които се завръщат и възстановяват своите домове. Към средата на XV век от турските регистри за Търновския вилает се вижда, че селото има само 45 домакинства с приход 5737 акчета. Също така става известно, че въпреки жестокия удар на нашественика населението не се поддава на асимилаторската политика и се запазва чисто българско село)³⁷. Тъй като се намира на кръстопът и в близост до прохода, през него минават турски войски, чиновници, бирници и други, които го ограбват; затова раята е била принудена да напуска домовете си и да се укрива в близката церова гора. Тя съществува още през Втората българска държава и служи за охрана на проходите, а след идването на турците става убежище и закрилница на българското население. Още през първото столетие една част от жителите на Черновец се заселват в гората, като от изсечения материал построяват своите къщи)³⁸. Церовата гора се е простирала от местността МОЧУРА при УРУШКИ ДОЛ, на юг стигала до КАЙМАККАНДЖА, а на изток до БЯЛАТА ЛОКВА)³⁹. Процесът на застрояване на новото село продължава близо две столетия.
 Както по цялата българска земя, така и тук настъпват изменения в икономическия и духовния живот на българското население. В османската феодална система са установени няколко основни форми на земевладение.

1. Спахийството — владения на земята срещу военни задължения.
2. Мюлкове — те нямат никакви служебни задължения и ограничения. Притежание са на върховното управление, полковници, чиновници и съветници, които осигуряват приходите на царското семейство.
3. Султански хасове — част от най-хубавата земя с най-доходните източници. Предимно градски селища и околностите около тях остават във владение на султана и се наричали султански хас. В повечето случаи това са царски владения на превзетата държава. Хасове са притежавали и членовете на династията. Една част от тези земи със специално постановление се е превръща във вакъф⁴⁰.

 Землищата, на които сега са разположени селата Пчелище, Церова кория, Мерданя, Велчево и Присово, след падането под турска власт, по силата на турския закон ШЕРИАТ стават владение на султана. По-късно той ги превръща във вакъф.
 Султан Мехмед хан образува в този край два вакъфа — единият обхваща землищата на селата Пчелище, Церова кория, Велчево и Присово, а другият — Капиново, Елена и Беброва. И двата той предава във владение на старата майка-султанка. Не е известно коя е старата майка-султанка, но в документите за владение на земята е посочено, че земята е нейно владение⁴¹. Предоставената тапия от Марин Иванов Пенчев гласи:

„Истамбул. Отдел „Вакъфски имоти.“

 Управителят на вакъфските имоти в Търново съобщава, че в село Къдиев чифлик (Търновска каза) селянинът Устоян, син Атанасов, има нива във вакъфа на старата майка-султанка, местност Разпопово, с граници: нива на Ивана, нива на Димитра и кабул тарласъ 7 1/2 дюлюма, оценена за 800 гроша. Стопанинът Устоян продава казаната нива на Пенча Тодоров и му я отстъпва със задължение купувачът да плаща редовно законното даждие на вакъфа на старата майка-султанка, като даждието се събира за богоугодни цели по завета на благодетелката. За това се дава на Пенча Тодоров настоящият акт 1288/1872 г.⁴²„
 Раята във вакъфските владения се ползва със специални привилегии.

1. Раите, обработващи вакъфските земи, са свободни в обществения и домашния живот. Военни, административни чиновници и бирници нямат право да ги обезпокояват и притесняват, да искат от тях храна, да спят в дома им и да им осигуряват превоз. Нямат право да събират от тях правителствени данъци и налози, защото раята в това село с царски документ МАНИНАМЕТА е освободена завинаги от такива данъци.
2. Никой не може да ги товари с „ангария“ — безплатна работа, да пречи на вероизповеданията им и да посяга на храмовете им.
3. Раите се признават за свободни, независими граждани. Животът, честта и имотите им са напълно гарантирани от законите на страната.
4. Турчин не може да се засели в тези села, нито да преспи, особено ако е кадъна, защото според турския закон, където се роди турско дете, там става жител. Без разрешение на воеводата турчин не може да минава през селото.
5. Вътрешното самоуправление е независимо и никой отвън не може и няма право да нарушава статута на управлението, защото е узаконено с царска грамота.

 Срещу тези привилегии селото плаща налози, събирани от вакъфския управител в пари и натура. Тези данъци са отивали за издръжката на градовете Мека и Медина. През XIX век се въвежда правото, ако един стопанин обработва 20—30 години земята, която му е определена, той получава тапия (документ) за владение и че може да я предава в наследство.
 Вакъфските привилегии са били в сила до издаването на ТАНЗИМАТХАРИЕ 1839 година. Разбира се, друг е въпросът доколко при безправието на верски феодализъм са спазвани дадените права и привилегии и още повече в такова бунтовно село като Черновец. Все пак тези привилегии на раята в селото допринасят за относителната самостоятелност и самоуправление, които запазват чисто българското население близо два века.
 Поминъкът е определян от турското феодално стопанство, в което основните клонове на производство са земеделие и скотовъдство. От тях се препитават и селяните от Черновец. Те прибягват до градския пазар само за да осигурят пари за изплащане на данъците или да си набавят най-необходимия инвентар. Занаятчиите в село са единици, които не произвеждат за пазара, а само за задоволяване нуждите на съселяните си.
 Робството донася упадък в духовния живот на населението в село Черновец. След падането на Търново, най-голям книжовен и културен център, се прекъсва културният възход на населението от околните села. След загубване на църквата, която е средище на духовния живот в селото, селяните от Черновец започват да извършват християнски обреди в домовете си. В одаите, при огнището, се разказват предания и спомени за дворците и църквите в Търново, за живота в Радомир. Тук се пеят народни песни, свързани с героичния отпор срещу завоеватели. Народът векове съхранява спомена за последния цар Иван Шишман чрез народната песен „Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила, от тогаз сей, мила моя майно ле, войска заредила“. От поколение на поколение се предават песните „Дели Марко освобождава три синджира роби⁴³ ” „Цар Мурад Мари думаше“, „Чер арапин бяла коня води“, „Мама на Радка думаше, недей се, мама потурча“ и други. С народното творчество много поколения в селото поддържат българския дух и отстояват на турските асимилаторски стремежи. За да се запази населението в Черновец чисто българско, много допринасят народните традиции и обичаи — коледуване, лазаруване, сурвакане, сватби и кръщене, черкуване в близките манастири на по-големите християнски празници. Огромен принос за това има и специфичната старовремска селска носия в селото, която отличава българското население от турското и го предпазва от потурчване⁴⁴.