ИСТОРИЯ НА СЕЛОТО
Географското разположение на селото определя неговото историческо значение от древни времена. То е едно от най-старите селища в котловината. Възниква по време на траките на един километър източно от сегашното село около Радомирското дере. Не е известно какво е било първоначалното му име. От случайните археологически находки като бронзови, глинени, медни, сребърни, златни и керамични предмети, железни оръдия на труда и оръжия-ножове, мечове и други, може да се предполага, че селището е от късния период на желязната епоха.
Селото съществува и през периода на римското владичество, когато се разширява на запад. То обхваща естествена могила, която се издига между Радомирското дере и извора Чучура на площ от 400 – 500 метра в диаметър. В тази местност са разкривани основи на жилища, римски монети, долиуми, глинени тръби за водоснабдяване. Находките подкрепят преданието, че на върха на Радомирската могила е имало римска пътна станция, която е обслужвала римския път от Кабиле (Ямбол), през Твърдишкия проход, горния Еленски проход при Къпиновския манастир през селото към Никополис ад Иструм, който е център на римската провинция Долна Мизия.
Сравнително повече сведения за селото има от годините на Второто българско царство и особено след победата на Цар Иван Асен II на 9 март 1230 г. при Клокотница.След тази победа той въздига в Търново църквата „Св.40 мъченици“ и построява манастир на високия хълм южно от с.Мерданя, който също нарича „Св.40 мъченици“. В памет на тези велики за България събития и настъпилия мир получават имената си селата Радомира (радост и мир), Драгижево (драг живот) и Мерданя (мир даден).В село Радомира се въздига църквата “ Св.Троица“, което се подкрепя от преданията, обичаите и надписите на корниза на сегашната църква „Св.Йоан Предтеча“ в селото. За това говори и съществуващата традиция на християнския празник „Св.Троица“ в местността Радомир да се прави курбан (оброк), който по – късно се е правил на поляната до чешмата ЧУЧУРА.В края на 14 век турските войски нахлуват в България и през пролетта на 1393 г.султан Баязид с огромна войска обсажда столицата Търново. След тримесечна обсада на 17 юли 1393 г. пада Търново.
Село Радомир е една от крепостите към подстъпите на Търново, охраняваща прохода. Вероятно в селото е имало войска, която, подкрепена от населението, още преди обсадата на Търново оказва героична съпротива на завоевателя. Османците, разярени от дързостта и упоритостта на българското население, се нахвърлят жестоко и разрушават селото, избиват първенците и част от мъжкото население, пленяват и отвеждат в робство жени, деца и мъже, а тези които успяват да избягат, се укриват в Еленския балкан. След преминаване на бурята една част от оцелелите жители на селото се завръщат и възстановяват домовете си. След падането под османска власт Радомир се води под друго име – ЧЕРНОВЕЦ. Тъй като селото се намира на кръстопът и в близост до прохода, през който минават турски войски и бирници, които ограбват българското население и безчинстват, то е принудено да напуска домовете си и да търси спасение и укритие в близката церова гора. Там те изсичат част от гората и построяват своите къщи. Чак през 1803 г. в официални документи се споменава името Церова кория или Церово.
Османско владичество
През Османското робство много от избягалите българи в Еленския и Тревненския Балкан се завръщат в селото. През турско селото е наричано Кедиев чифлик. Според предание кмет на селото през 1640 година е бил Чорбаджи Петко от Цановския род. Мъжът бил силен, работлив и много умен. Имал седем деца четирима синове и три дъщери. Когато е бил кмет, архивата се е помещавала в голямата му къща в центъра на селото. Турците много то уважавали, докато един ден един богат турчин не поискал за жена щерка му Неделя. Петко отказъл и турчинът отвлякъл дъщеря му. Минали седмици, синовете на мъжа открилисестра си и убили турчина. Оттогава турците се страхували от този род. От 1760 година, в селото започнали да се гледат буби. През 1860 година Стефан Карагьозов отваря фабрика за буби в селото.
Още за историята на село Церова кория може да прочетете в книгата на Цанка Съчкова – „Из миналото на Церова кория“