2. НАРОДНА НОСИЯ

Чрез изучаване историята, бита и фолклора можем да си изградим представа за етническия състав на населението.
 През периода на турското робство носията, обичаите и обредите са онези атрибути на населението, които го отличавали от завоевателя.
 В рамките на семейния и селски колектив чрез духовната дейност се извършва приобщаването на подрастващото поколение към културата на предците, чието етническо самосъзнание е чисто българско.
 Семейството е основна клетка на обществото, която го запазва от асимилацията през различните периода на турските посегателства. Още в Радомир е съществувала челядната задруга, състояща се от едни родители и няколко брачни двойки със своите деца и внуци. Те живеят заедно в една или няколко къщи, с един двор и общ имот, който не се дели и се ръководи от едно лице — баща, дядо или прадядо. В задругата понятието наследство е било непознато. Лична собственост са само облеклото и дрехите, донесени от жената (прикята). Облеклото е също еднакво за всички мъже и жени според възрастта. Имало е празнична носия.
 Най-старата носия на жените в Церова кория е много красива: тъмносин, широк, осмопол сукман, набран на дребни дипли, с шарен перваз долу на полите. Самият перваз е съшит от цветно сукно на квадратчета и изпъстрен с копринени багри, цветя, пеперуди или друга украса. Дрехата от кръста нагоре е синя салтамарка от тънък мек шаяк. Бели ризи с шевици на пазвите, на ръкавите и по полите. На главата шарена кърпа, а на краката калцуни или вълнени чорапи, боядисани в орехова шума, и цървули.
 През периода на Възраждането, когато се увеличава чорбаджийското население, облеклото става по-пищно и красиво. Младите булки носят сукнена салтамарка в чер и зелен цвят, подплатена с лисичи кожи и напъстрена с разни нашивки от сърма. А най-богатите жени носят дълъг сукнен кожух, също с лисичи кожи, тъмночервено елече, напъстрено с червено копринено битме на криволици и цветни пъпки. Върху него — пъстър вълнен колан от тънко домашно платно с орнаменти и малък чапраз (пафти). Обувките — черни пантофи или лачени чепици, а лятно време — чехли. Вместо чорапи зимно време носят бели калцуни с бели гайтани или абени месове (терлици). През лятото — червени чорапи, боядисани вкъщи с боя и напъстрени с червени или бели конци, или от пресукани като мартеничка. Някои носят и тъмнозелени чорапи, също напъстрени с конци. Жените украсяват ръцете си със сребърни гривни и връхели (незакръглени гривни с широки краища), а на пръстите — сребърни пръстени с разноцветни камъни. На шията се слагат гердан от ситен синец, маргарит, стари бабки и дребни жълти рубета. В по-късния период — XVIII—XIX век, по-богатите млади булки носят низа-наниз — златен гердан, който мъжът подарява на сватбата. Той се състои от голяма жълтица и меки мехмудии и ирмирлици, а на ушите — златни обици. На главите — басма(шамия). Жените се забраждат с две басми, а момите — с една, като забождат на главата си игленки — жълти топчески карфици. Когато отивали на хорото, момите слагали китка цвете, а зиме — варакосан чемшир. Хорото се играе на голяма поляна, в близост до старото село Радомир. По-старите жени носят сукай на главата. Кръжилото му е сплескано около страните и отзад островърхо, завито на рог над тила. Нашенският сукай не е имал танур отпред като дряновския, а е изработен от мека памучна материя. Натъкан и облечен с тънко бяло платно. Той е в височина 10 см и дебелина 2 см. По жътва и вършитба жените се забраждат с ръчник — бяла забрадка. На хорото моми и момци носят лининксански пош (пъстроцветна кърпа за нос). С такъв пош се връзва байракът на сватбата и се кичат конете на бързоконниците. Тънките булчински дари са ризи, бели кърпи, свилени широки месали, тъкани на домашен стан. С тях се даряват момковите и момини родове. А булката в деня на сватбата е забулена с тънко червено було, което отпред закрива цялото тяло, а отзад се спуска до петите. Тази разновидност на женската носия се е тъкала на домашен стан.
 Старовременна носия на мъжете в Церова кория.
 Носията на мъжете през първите столетия е от черни димнени гащи (потури), черна салтамарка — кожухче до кръста, чер, малък, къдрав калпак, вълнен широк пояс, шаечни калцуни и цървули или калеври. В по-късни времена, когато градинарството се превръща в поминък на мъжете, тяхното облекло става по-изискано. Градинарите носят големи островърхи калпаци, астраганени, тъмночервен пояс, шарен елек или антерия, бели или бозави кал цуни — копчалии. По-старите носят калеври, а по-младите — пантофи, чепици, ботуши. На тази носия церовокорийчани държат много. През турското робство с нея обличат и децата. Официално пред турската власт мъжете носят фесове.
 През XIX век градинарите си идват от чужбина с европейски дрехи, с костюми, с ризи, с връзки, с бомбета и ботуши. Първите, донесли европейско облекло в селото, са — Панайот хаджи Радков и Панайот поп Харитонов¹.