1. ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА СЕЛОТО

Обществено-икономическото развитие от средата на XVIII до първата половина на XIX век се характеризира с разлагане на военно-ленната система и появата на чифликчийството. Спахиите започват масово да отбягват военната служба и участието във войните, които им носят само риск за живота и непроизводителни разходи, често пъти много по-големи от тяхната феодална рента. Започват да присвояват като частна собственост бившите ленни владения и изоставени мери и пасища и ги превръщат в наследствени земи. По същия начин действуват и обикновените турски граждани, търговци, занаятчии, чиновници и духовници. Така се оформя нов вид феодално земевладение като частна собственост, в която селяните остават във феодална зависимост от собствениците. Когато завзетата земя е безлюдна, там се оформя чифлик, поддържан с наемен труд от обезземлени селяни, избягали от феодалите. В чифлиците се произвеждат продукти за пазара, а в господарските села селяните плащат рента в натура, която феодалите също изнасят на пазара.
 Покрай чифлиците нараства и земята-мюлк за сметка на държавните земи.
 Освен това се оформя нова земеделска група — чифликчиите — граждани без никакви феодални права.
 В градовете също се увеличава занаятчийското стоково производство. Създават се наченки на манифактурно производство. Засилва се търговията вътре и извън пределите на османската държава. Икономическите промени довеждат до класово разслоение и появата на българската буржоазия1.
 Настъпилите обществено-икономически промени в турската феодална система засягат и Церова кория. В края на XVIII век започват да се оформят няколко прослойки селяни:

1. Ратаи — безимотни селяни, които работят при чорбаджиите с много ниско заплащане. Често за един чифт цървули, един кат дрехи и за храната работят цяла година.
2. Дребни самостоятелни селски стопани, които имат малко земя и работят чорбаджийската на изполица.
3. Чорбаджии — богати селяни с много земя и търговци.

Още в началото на XIX век чорбаджиите в селото не са малко на брой. Известни са: чорбаджи Пано, чорбаджи Добри, чорбаджи Петко и чорбаджи Спас и още 32-ма, вписани в „Зографския поменик“ още от 1803—1810 година².
 След излизането на ГЮЛХАНСКИЯ ХАТИШЕРИФ — 1839 година, и след издаване на ХАТИХУМАЮНА — 1856 година, въз основа на дадените права от тези два документа, селяните получават тапия (документ) за владеенето на земята, която може да се предава в наследство. Това повдига самочувствието на селяните, нараства стремежът им по-добре да обработват земята и да увеличават производството на селскостопански продукти, като една част от тях изнасят на пазарите в Търново и Горна Оряховица. Отначало парите едва стигат за изплащане на данъците, но някои от тях, сдобили се с повече пари, закупуват земя. Така се слага началото на частната собственост. По-богатите започват да се занимават с търговия, като изкупуват селскостопанска продукция и я изнасят на пазари и панаири извън страната, а от там донасят нови семена и нововъведения в земеделието, които довеждат до неговото развитие³.
 Успоредно със земеделието селяните в Церова кория се занимават и с лозарство. То съществува в нашите земи от XV век. През първите столетия на робството лозарството едва задоволява домашните нужди от грозде, вино, ракия, необходими за сватби, кръщения и гостувания по време на християнските празници. През XVII—XIX век виното и ракията намират широк пласмент на пазара. Това подтиква селяните да разширят лозарството. След 1830 година се започва масово закупуване на ниски цени на каменисти и пустеещи места по Страната и на други места и се засаждат млади лозя винени сортове. За няколко години безплодните места се превръщат в млади лозя, които дават изобилен сладък плод. Гроздоберът става народен празник с веселия и трапези. Въвежда се празникът Трифон Зарезан на 14 февруари. На този ден лозята се зарязват с ритуал. Откупува се музика, която свири в лозята. Първата пръчка, преди да се пореже, се полива с вино, след отрязването се вие на венец и се поставя на главата на стопанина. След това всички сядат на общата трапеза, където виното се пие от бъклици и котли⁴.
 Поначало този празник се организира от първенците и духовниците. През XVII век е празник само на мъжете-градинари, а през XIX век става общонароден празник на лозаря. През втората половина на XIX век се засилва износът на грозде в други градове и извън страната. Това стимулира лозарите и те засаждат нови лозя.
 В Церова кория се развиват и други отрасли, като скотовъдството и овощарството. Отглеждат се голям брой животни — овце, кози, свине и друг едър рогат добитък. По-богатите церовокорийчани отглеждат коне за езда. Овощни дървета има във всеки двор и от различни видове, но големи овощни градини имат само по-богатите селяни.
 През XVIII и XIX век в селото силно се развива бубарството. Още от 1760 година започва отглеждането на буби. По синори и градини се засаждат голям брой черничеви дървета. Отглеждането на бубите се извършва по домовете. Отначало пашкулите се пекат вкъщи и от тях се точи коприна. От нея на домашен стан се тъкат фини копринени платна за блузи, на които се извезва българска шевица, прави се прикя на момите. По-късно, когато в Търново се развива копринарското занаятчийство и през 1860 година се открива първата копринена фабрика за точене на коприна от Стефан Карагьозов, започва износ на пашкули от Церова кория. Карагьозов закупува 500 кутии японско бубено семе и го раздава на пашкулопроизводителите срещу задължението произведените пашкули да бъдат изкупени от неговата фабрика за преработка. Церовокорийчани тогава вземат много кутии и масово отглеждат буби. Но Карагьозов изкупува пашкулите на много ниска цена и производителите започват да протестират. Тогава по-богатите чорбаджии от селото се наемат да изкупуват пашкулите на по-високи цени, изнасят ги на пазарите в Италия, Франция и Русия и извличат големи печалби⁵.
 Първите търговци от средата на XIX век са синовете на хаджи Пано — Стоян, Радко и Добри. През 1859 година те откриват в селото първото търговско сдружение „ХАДЖИ ПАНОВИ“. Отварят голям магазин, в който продават различни стоки: платове, бакалски стоки, тютюн, вино и ракия. Същевременно изкупуват на сравнително ниски цени зърнени храни, добитък, пашкули, градинарски семена и дърва, които изнасят на пазарите в Габрово, Силистра, Свищов, Котел, Сливен и Самоков. От търговията имат голяма печалба. Така например в тефтерите на хаджи Стоян са отбелязани изкупните цени от селяните: изкупува крина жито за 15 гроша, а го продава по 25 гроша; агне се изкупува по 12 гроша, а го продава по 20 гроша; ока вълна се изкупува по 11 гроша, а се продава по 18 гроша и т. н. Синовете на хаджи Пано се занимават и с лихварство. В търговския тефтер на сдружението хаджи Стоян е отбелязал, че има да събира от 15 души 65 633 гроша, сума за онова време много голяма. Вероятно тези суми са давани на други търговци с голяма лихва. Но в друг тефтер има по-дребни цифри — грошове, давани на селяните също срещу лихва. Сдружението разполага с много злато, което също дава под лихва. Раздадени са в брой лири по 165 грама, наполеони по 143 грама, руски пулове по 145 грама, английски лири по 175 грама, минцове по 86 грама и т. н. с десетици и стотици зърна златни пари⁶.
 През втората половина на XIX век в турската държава настъпва икономическа и финансова криза. Увеличава се данъкът десятък, беглик и се въвежда нов данък ВЕРГИЯ — за недвижимата собственост. От този период турската държава започва да продава събирането на данъци от изкупчии.
 През 1873 година десятъкът е изкупен от двама лясковчани — Илия Буров и Петър Мънзов. Те ходят по нивите да описват снопите, а на зелено варивата — боб, бакла, леща, грах, и върху това вземат десятъка⁷.
 След Кримската война в 1856 година чорбаджийското съсловие в село нараства. През 1860 година в Церова кория има вече 42 чорбаджии. Голяма част от тях ходят в Ерусалим и стават хаджии. Първият човек от селото, който отива на хаджилък, е хаджи Пано и тримата му сина хаджи Стоян, хаджи Радко и хаджи Добри. До 1850 година броят на хаджиите нараства на 20 души от седем семейства. Известни са хаджи Петко, хаджи Панайот, хаджи Иван, хаджи Ради, хаджи Серафим, хаджи Нафталим, хаджи Паисий и други. Като се има предвид, че едно ходене до Божи гроб е струвало около 20 000 гроша, може да се направи изводът, че това са все богати хора. Освен тях в селото има около 35 светогорци. Отец Исая от Хилендарския манастир пише на хаджи Нафталим, че през 1816 година в Света гора от Церова кория са ходили 15 души, по-късно, през 1867 година, още 20 души от селото се отправят за там. Интересът към Божи гроб и Атонските манастири и днес продължава. През 1989 година Михаил Мирчев от Церова кория посещава светите места и Божи гроб и получава документ за хаджия.⁸
 През XIX век с нарастване на чорбаджийското съсловие обедняват голям брой селяни. Търсейки изход от тежкото положение, мъжете се принуждават да напуснат родните си места и да търсят препитание в чужбина. Те използват единствената останала привилегия като селяни от вакъфска земя, че са свободни и могат да напуснат селото. Така в края на XVIII век и началото на XIX век се заражда една нова прослойка сред селското население — градинари.

ГРАДИНАРСТВО

 Първите мъже, излезли от село, се отправят за Цариград да работят като общи работници, строители и тухлари. Когато настъпва икономическата криза, в турския феодален строй се извършва реформа в поземлената собственост. Тогава много от българските работници остават без работа. По това време около Цариград има много зеленчукови градини, които се обработват от гърци. Те отбягват тежката работа в градините и търсят наемни работници да я извършват. Останалите без работа церовокорийчани се заинтересуват от градинарството, защото неговата продукция има голям пласмент в турската столица. Отначало те постъпват като наемни работници-чираци, но се интересували от организацията на зеленчуковите градини (бахчите), от напояването, наторяването и производството на разсад и семена.
 До наши дни не са стигнали сведения кои са първите градинари от селото, работили около Цариград в гръцки градини. Известно е само, че Рад Моянов е един от първите мъже в Церова кория, който прави опит да създаде градина около Цариград заедно с други четирима души от селото. Но това не му се отдава, защото среща силен отпор от гръцкия еснаф и големи пречки от официалната турска власт, чиито представители отиват в градината му и изземват най-хубавото производство зеленчук безплатно. Това накарало церовокорийчани да напуснат Цариград и да насочат своите погледи към другите големи градове на Турската империя. За това много допринасят търговските връзки на хаджи Стоян с търговци от Белград и Букурещ, дошли да изкупуват пашкули. В разговор с тях селяните разбират, че около тези големи градове и други по-малки в Сърбия и Румъния няма зеленчукови градини. А по пазарищата в Горна Оряховица от лясковчани и драгижевчани узнали, че някои от техните съселяни заминават за градинари в Брашов. Така още в края на XVIII век от селото се отправят първите градинари за Сърбия от фамилията Мояновци, които създават градина около Белград. По-късно, през 1845 година, Георги Моянов прави голяма градина в Крагуевац — Сърбия, откъдето получава прякора Сръбчето. През същата година Панайот Маджара заминава с голяма трупа за град Плоещ — Румъния. През 1855 година в Сърбия стават известни като газди Цоню Караджата и Недю Кандиларя, Марин Станев и Михаил Пиперков. В Румъния 10 души от селото наемат градини. За Русия, братската славянска страна, се отправят цели фамилии. Известни са като газди в Русия Стефан Славчев, Колю Славчев, Стефан Стойнов, братята Димитър и Васил Попниколови, Иван и Митю Бързакови, Пею Цонев Заев, Милко Чернев, Димо Сраков, Петко Кунчев и много други, създали градини около градовете Харков, Екатеринослав, Одеса, Донбас и Москва⁹. (Приложение № 16)
 През периода на османското робство градинарският занаят е един отдушник за бедното селско население, на което се дава възможност да спечели пари и да се замогнат семействата му. Немалко са били и тези, които се завръщат с много пари. Усвоили част от европейската култура, те се връщат с по-голямо самочувствие и достойнство пред чорбаджиите. През зимните месеци на християнските празници — ИВАНОВДЕН, ТРИФОН ЗАРЕЗАН, СВЕТИ СИЛВЕСТРИЙ, се събират на трапеза и заедно със селските първенци решават обществените въпроси на селото. Общите им интереси налагат да се създаде градинарска организация. През 1862 година в селото има над 480 градинари, от тях около 90 души са газди. Липсва за кон и здрава професионална организация, за да уреждат многобройните въпроси и проблеми на емиграцията, както и отношенията между газди и чираци. Затова през 1862 година се изгражда градинарско дружество ОРАЛО¹⁰ с учредители 89 души, предимно газди. То е едно от първите градинарски дружества в страната. В настоятелството влизат Панайот Маджаров — председател, Цоню Караджата — касиер, и членове: Георги Моянов, Недю Кандиларя и Михаил Пиперков¹⁰. Градинарската организация урежда спорните въпроси между газдите и другите градинари и помага на общинската власт при благоустрояването на селото. Градинарското дружество в 1863 година си ушива знаме, на което е изобразен свети Силвестрий и годината 1862, и приема за покровител на градинарите този светец, който се празнува на 15 януари. Поръчва на художника Никола Русев, родом от Церова кория, живеещ в Търново, да нарисува иконата на светеца и да я поставят в църквата „Св. Йоан Предтеча“. По това време се създава традицията всяка година на този ден градинарите да се черкуват и правят дарения пред иконата за плодородие, след което на обща трапеза (зефет) се празнува градинарският празник¹¹. (На други места градинарите са празнували на Трифон Зарезан.)
 Една от най-големите изяви на градинарската организация в селото е дарителството. То се считало не само за дълг, но и за чест на всеки градинар. Те поемат издръжката на училището, с техни средства се построява сградата на класното училище. Много средства са дадени за неговото строителство и за издръжката на читалището. Най-големи дарения правят първите градинари на църквата при нейното строителство, преустройство и обзавеждане. И досега в архивите на църквата са запазени имената на 24 ктитори-градинари. Градинарското дружество ОРАЛО подарило една от най-ценните икони — позлатена „ТРИРУЧИЦА БОГОРОДИЦА“, донесена от Русия.