4. ПРОСВЕТНО ДЕЛО ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО 1877 ГОДИНА

Нашествието на османските завоеватели слага край на онова просвещение и духовно развитие на българския на род, което е имало през Втората българска държава. Само тук-там покрай църквите и манастирите остават да блещукат като искрици в мрака килийните училища. Така е било и в Церова кория. Разрушаването на Радомир (Черновец) и изграждането на Церова кория (Кадиев чифлик) са събития, разтърсващи из основи българското население, чиято единствена цел е да се опази от страшното бедствие. Тогава хората едва ли са мислили за училище, което току-що се е раждало.
 В началото на XVIII век, след възникването на Церова кория, селото е без църква и без училище. Но в народната памет са съхранени духовните и просветни традиции, останали от времето на Втората българска държава, когато търновската култура и просвета, подчинена на църквите и манастирите, е организатор на образованието. И през годините на черното робство черковнославянската грамотност в селото не прекъсва. Близостта на старата столица Търново, наличността в околностите му на Капиновския и Плаковския манастир поддържат и подхранват духовните традиции сред населението⁴³.
 През 1784 година в Церова кория е открито първото частно училище от поп Иван Михов. В задния двор на къщата си той построява голяма стая (дълга хижа), в която започва да учи децата на по-заможните селяни. Обучението се извършва по черковнославянски книги. По сведение на неговия правнук Стефан Михайлов той е учил деца и по-рано, но скришом, за да не разбере гръцкият владика в Търново. Селяните правят искане в Цариград и получават разрешение да се назначи поп в селото. За такъв назначават поп Иван Михов, който заедно с църковните си задължения учи и децата на селяните. На вратата на учебната стая записва годината 1784⁴⁴.
 Оскъдни са сведенията за живота на първия частен учител в селото. От спомени и предания е известно, че той е роден около 1759 година в Церова кория. Неговият дядо идва от разрушеното село Радомир (Черновец). Къщата и килията, където е било първото училище, са строени с материал, изсечен от церовата гора, съществувала на това място. Роден в българско семейство със запазени духовни и културни традиции, той израства любознателен и ученолюбив човек. Учи в килийното училище в Капиновския манастир. По пътя на самообразованието усвоява гръцки и турски език. Запознава се с преписите на Паисиевата история от Стоян Граматик. По примера на тези възрожденци-просветители той със собствени средства построява килия за училище и събира с много усилия по-будните селски момчета да учат в нея. Любовта му към книгата и даскалската професия е много дълбока. Той учи децата в селото близо 30 години⁴⁵. За да не прекъсне тази искрица на просветата, той подготвя за бъдещ учител своя син Михал поп Иванов. Умира на 29 декември 1836 година⁴⁶.
 По примера на започнатото учебно дело няколко години след това в селото възникват и други частни училища. Те се откриват от даскалите Иван Чантов, Моян Кънчев, Стоян Милев и Недю Георгиев. И те са преподавали по черковнославянски книги. Имало е и други частни учители в селото. За това говори записаното на един „требник“, намиращ се в библиотеката на Търновската митрополия, печатан през 1786 година в Румъния: „Записах аз поп Атанас у поп Никола, когато учеше момчетата у тях и Недю беше калфа. Лето 1791 от Христа, то беше у понеделник на св. Екатерина и светого Меркурия.“
 А на последната страница на същата книга е записа но: „Сия книга глаголний общак, която зех от поп (не се чете) поп Атанас от Церова кория зех я от поп Петка от Капиново за 5 гроша…от Христа 1786 г.“⁴⁷
 В ония тъмни времена на робството появата на частното килийно училище в селото е голямо постижение, за щото разпространява черковнославянската грамотност и по такъв начин поддържа книжовните и просветни традиции и се противопоставя на гръцкото влияние. Познанията, които дава частното килийно училище, са примитивни, то ограничава възможността за нововъведения в образователното дело. Това поражда идеята за създаването на обществено училище. В кондиките се откриват имена та на много дарители. Към 1828 година обществената каса вече разполага с няколко хиляди гроша. Този факт свидетелствува за високото самосъзнание на населението и осъзнаване нуждата от училище.
 През 1835 година с построяването на църквата към нея се изгражда и килията, където се помещава първото обществено училище в селото. В нея има една голяма стая за обучение на учениците. Освен за училище тя се ползува за провеждане на общоселски събрания. Тук заседава и общинският обществен съд. В метоха има още две малки стаи, в които квартируват учителите, и други две, където се палят джамалите за класната стая. В метоха съществува и една специална стая за игумена на Капиновския манастир⁴⁸.
 През 1835 година е открито общественото училище. Първият учител в него е Михал поп Иванов, син на първия частен учител в селото. Той учителствувал 10 години⁴⁹. Килийното училище дава елементарно и едностранчиво образование. В него господствува църковен мироглед, а на чорбаджиите в селото и на вече зародилата се търговска буржоазия било необходимо светско образование, което да отговаря на изискванията на времето. Те търсят учител с по-висока култура и с по-голяма подготовка, за това през 1845 година назначават за учител в селото Петко Рачев Славейков. Той прави редица реформи в училището — въвежда взаимоучителния метод, слага началото на светското възрожденско образование, започва предаването на нови предмети, като „Краткая свещеная история“ на Неофит Бозвели, „Катахизиса“ на Неофит Рилски и славянобългарската граматика на Христаки Павлович. Продължил преподаването и на някои предмети на килийното училище — часослов, псалтир и светче. Тук Славейков написва първите свои църковни стихове и научава децата да ги пеят в църквата. Той е един от борците за църковна независимост. На Великден, по обяд, в църквата „Св. Йоан Предтеча“, вместо да пее „Да загинат грешниците от лицето божие и праведниците да възкръснат“, той изпява: „Да загинат гръцките владици от българската земя и българите да възкръснат.“ За откритата си борба против гърцизма той бива преследван от Търновския владика грък — Неофит Византийски и след три-четири месеца е принуден да напусне Церова кория⁵⁰.
 нововъведения от Петко Рачев Славейков се продължават от Никола Златарски, баща на професор Васил Златарски. На високо образователно ниво е обучението в училището в селото и при учителите Панайот поп Харитонов и Панайот хаджи Радков, възпитаници на Еленската „даскалоливница“. Те успяват да доближат програмата и начина на преподаване до Еленското класно училище на Иван Н. Момчилов. Към учебните дисциплини, които Славейков въвежда, те добавят преподаването на обща история, геометрия, психология и география. А през 1849 година за пръв път в училището се преподава „Царственика“ на Христаки Павлович и „Рибният буквар“ на Петър Берон. През време на учителствуването на Панайот поп Харитонов и Панайот хаджи Радков (1849— 1851) образователният процес в училището бележи напредък. Двамата млади учители, завършили Еленското училище, пренасят неговите достижения в образованието. Те въвеждат училищния празник да се празнува на 11 май, а не както дотогава на 30 януари⁵¹.
 След тях в училището е преподавал способният и духовит педагог Пею Белчев от Търново, учител всестранно подготвен, владеещ четири езика и голямото ораторско изкуство. Селяните го считат за философ и го наричат Професора. Той учителствува четири години, но оставя трайни следи. Заедно с него учителствуват Стефан хаджи Стоянов, Стефан хаджи Добрев от Церова кория, които владеели френски език, Моян Маринов, Петър Иванов от селото и Димитър Пушилков от Лясковец⁵².
 От 1856, 1866 и 1867 година в церовокорийското училище настъпва пълен обрат в учебния процес. Недобре подготвените учители Недю Косев, Тодор хаджи Добрев и Христо Петков връщат обучението към килийната програма. Отново въвеждат панакидата, часослова, псалтира и светчето. Какво представлява килийното училище при тях, Иван Церов в своите спомени пише: „През туй време 1865 година аз тръгнах за пръв път на училище. Тогава се постъпваше в училище по всяко време на годината. Даскал Недю Косев, назван още Мамуля, ми написа на една панакида черковнославянската азбука и след два дни побърза да ми даде наустницата (часослов), за която цел предварително ми поръча да му донеса дар една кърпа, печена кокошка и прясна престъргана пита, нещо, което аз на драго сърце изпълних. Това правеха всички други ученици, когато им се даде за пръв път наустницата, псалтира или светчето. Наустницата беше за мене наистина наустница, аз достигах до средата (до девета част), без да знаех да чета, учех само наизуст и ходех при по-големите ученици да ги моля да ми прочетат тези молитви, които с голяма мъка запомнях и избъбрях, когато ни прислушваха. Сам даскал Недю се занимаваше в училището с шиене на потури и калцуни, като от време на време ни разказваше и някои смешни случки из градинарския си живот в Румъния. Ала щом някой ученик се засмееше по-високо, почваше да бие. Понякога тъй свирепо биеше, че ръцете и краката на учениците се подуваха от бой. При него постоянно стояха няколко одялани пръчки и един дълъг прът, с който шибаше ту един, ту друг ученик. Често, без причина, биеше наред всички насядали но чиновете ученици. Той употребяваше и други наказания: чернене на лицето със сажди, заплюване от всички на ученик, който краде, туряне клечки между зъбите на горната и долната челюст, стоене прав на един крак до стената, стоене на колене на мисирени зърна и затвор в малките стаички или под дъсчения одър, който наричахме „читалище“ — на него се качвахме да четем молитвите преди и след учение.
 Учението траеше непрекъснато, от сутрин до обяд — без междучасие, след обяд също до вечерта. Всеки четеше гласно и сам съставяше в повечето случаи едно отделение. В събота до обяд се преговаряше изученото през седмицата. Тогава се вдигаше просто нетърпим крясък, учениците викаха колкото им глас държи. Най-малките четяха по панакидите — аз, буки, веди, други сричаха трудната килийна система, трети преговаряха разни молитви от наустницата и псалтира, четвърти четяха канони и актиси от светчето и пееха псалтикия. Шумът стихваше след оглушителния плясък на учителската пръчка и обикновената дума преди молитва „Внимание“.
 В събота след обяд учениците се упражняваха изключително в пеене на черковни тропари и иромоси. Тогава учителят определяше ученик, който да научи и чете неделния апостол в черква.“⁵³
 Така Иван Церов описва килийната система на образование в селото, към която са се върнали неподготвените учители Недю Косев, Тодор хаджи Добрев и Христо Петков.
 След Кримската война — 1856 година, в българското общество настъпват коренни преобразования в икономическия, обществено-политическия и духовния живот. Те оказват влияние и водят до значителни успехи на новобългарското светско образователно дело. Пренесен е от Западна Европа взаимоучителният метод, който се въвежда и в българските училища. Иванчо Ив. Памукчиев от Търново възстановява взаимоучителния метод в училището на Церова кория през 1868, 1869 и 1870 година. Въвежда се преподаването на свещена история, таблиците на Неофит Рилски, граматика, аритметика, география, чистописане и пеене. Заедно с него е учителствувал и Иван поп Петров от Церова кория54.
 Образователната и встъпителната работа в училището в Церова кория най-вече се усъвършенствува при идването на учителя Атанас Николов Кочанов от Елена, внук по майка на Гяур Имам (поп Стойко), борец срещу кърджалийските нападения над Елена. Запален от националнореволюционните идеи, Атанас Кочанов е радетел на новите демократични тенденции в образованието.
 Той е назначен за учител в Церова кория през 1870 година и слага началото на нов подем в преустройството, въвежда звуковата метода, открива I и II клас, въвежда нов предмет — всеобща българска история.